Röda Rummet

by August Strindberg

Röda rummet utkom hösten 1879 och inleds med det bevingade voltaireska mottot om det obehagliga i att bli hängd i tysthet. Romanen uppmärksammades omedelbart för sin djärva, friska samtidssatir och blev August Strindbergs stora och hett åtrådda litterära framgång som med ens öppnade portarna till teatern och bokförlagen. Handlingen kretsar kring unga revoltörer i samhället och är till stor del baserad på Strindbergs egna upplevelser.

Röda rummet är i kraft av sitt friska levande språk, sin intellektuella rörlighet, sitt ungdomliga uppror och den än idag ej överträffade stockholmsskildring att räkna som den första moderna romanen i vår litteratur.

Genres: Classics, Fiction, Swedish Literature, Sweden, 19th Century, Scandinavian Literature, Horror

319 pages, Hardcover

First published January 1, 1879

About the author

Johan August Strindberg, a Swede, wrote psychological realism of noted novels and plays, including Miss Julie (1888) and The Dance of Death (1901).

Johan August Strindberg painted. He alongside Henrik Ibsen, Søren Kierkegaard, Selma Lagerlöf, Hans Christian Andersen, and Snorri Sturluson arguably most influenced of all famous Scandinavian authors. People know this father of modern theatre. His work falls into major literary movements of naturalism and expressionism. People widely read him internationally to this day.

https://en.wikipedia.org/wiki/August_...

Reviews

[Guille · Rating 4 out of 5]

La novela apareció en 1879 y con ella el autor quiso ajustar cuentas con el Estocolmo de su época, aunque mucho de lo aquí dicho sigue estando tan vigente como entonces en cualquier parte de nuestro mundo civilizado. Ya en el primer párrafo de la novela deja claro de qué va esto: «Todo era vida, todo eran disputas».

El eje principal de la obra, aunque abandonado muchas veces para mostrarnos otros puntos de crítica, es el deseo ferviente de Arvid Falk por ser poeta, un joven idealista con una “delicadísima conciencia”, un afán de justicia, un ansia de sinceridad, que no se aviene nada bien con una sociedad que es justo lo contrario, injusta, hipócrita y corrupta, esto es, cualquier sociedad que haya existido, existe y existirá. Como bien dice Strindberg «el hombre es hombre, al fin y al cabo, y siempre será igual» y su mundo es aquel en el que «el primer y más grande deber del hombre es vivir, ¡vivir a costa de lo que sea!», en el que «cualquier triunfo es siempre a costa de alguna otra persona».

En torno a ese eje principal la novela se estructura en escenas que se superponen sin un orden claro y que en muchos casos constituyen historias en sí mismas, balas disparadas contra todo lo que se mueve: la clase política, la judicatura, la sociedad elitista, hipócrita y materialista, el mundo literario y pictórico lleno de autores que se arrastran bajo el gusto mayoritario y el interés de los editores y marchantes, los críticos cuyo único fin es alabar su propia obra, el mundo del teatro poblado de actores y actrices, empresarios y directores, que son arrastrados por su vanidad a interminables y mezquinas disputas, los genios artísticos que se pudren bajo su falta de voluntad y fuerza, las mujeres, siempre quejicas, frívolas, interesadas.

Todo ello dicho en un tono satírico, paródico, humorístico, un gran y corrosivo exabrupto producto de la gran frustración que el autor sentía por su inexistente carrera literaria y arrojada al mundo con la independencia de alguien que nada tenía que perder.

Mucha libertad respiran estas páginas, mucha verdad triste e inamovible, bastante misoginia y mucho ingenio y mucha mala leche («Una de sus cualidades principales como crítico de teatro, aunque muy tardíamente apreciada, era que estaba sordo»).

[Lisa · Rating 5 out of 5]

My all time favourite Strindberg! Walking the streets of Stockholm can never be the same again once this novel gets under your skin. The pubs, the parks, the cold wind, the meaningless dialogues, everything reminds you of the restless soul whose inconvenient and politically incorrect quotes now decorate Drottninggatan, The Queen's Road. The Queen of Stockholm today: shopping! Strindberg would have had something to say about the cheap commercialism that defines the street where his museum is to be found.

[Olga · Rating 4 out of 5]

'The Red Room' is a satire of the Swedish society of the end of the 19th century. The main character of the novel, a young, shy and kind-hearted idealist Arvid Falk is caught in a vicious circle. He tries to oppose the hypocricy, lies, greed and corruption of the representatives of practically all the professional fields he comes across. But the experience only fills him with bitterness and disappontment. However, the visitors of The Red Room seem to be honest, at least...

'One afternoon in August, Falk was again sitting in the garden on Moses Height; but he was alone, and he had been alone during the whole summer. He was turning over in his mind all that had happened to him during the three months which had passed since his last visit, when his heart was brimful of hope, courage, and strength. He felt old, tired, indifferent; he had seen the houses at his feet from the inside, and on every occasion his expectations had been disappointed. He had seen humanity under many aspects, aspects which are only revealed to the eye of the poor man's doctor or the journalist, with the only difference that the journalist generally sees men as they wish to appear, and the doctor as they are. He had every opportunity of studying man as a social animal in all possible guises; he had been present at Parliamentary meetings, church councils, general meetings of shareholders, philanthropic meetings, police court proceedings, festivals, funerals, public meetings of working men; everywhere he had heard big words and many words, words never used in daily intercourse, a particular species of words which mean nothing, at least not what they ought to mean. This had given him a one-sided conception of humanity; he could see in man nothing but the deceitful social animal, a creature he is bound to be because civilization forbids open war. His aloofness blinded him to the existence of another animal, an animal which "between glass and wall" is exceedingly amiable, as long as it is not exasperated, and which is ready to come out with all its failings and weaknesses when there are no witnesses. He was blind to it and that was the reason why he had become embittered.'
------------------------------------------------------------------------------
Ygberg looked at the punch as if it were poison, but he drank it nevertheless.
"But you wrote that beautiful story of the guardian angel, or the Marine Insurance Society 'Triton,' for Smith," remarked Falk. "Didn't it go against your convictions?"
"Convictions? I have no convictions."
"Haven't you?"
"No, only fools have convictions."
"Have you no morals, Ygberg?"
"No! Whenever a fool has an idea—it comes to the same thing whether it is original or not—he calls it his conviction, clings to it and boasts of it, not because it is a conviction, but because it is his conviction. So far as the Marine Insurance Society is concerned, I believe it's a swindle! I'm sure it injures many men, the shareholders at all events, but it's a splendid thing for others, the directors and employés, for instance; so it does a fair amount of good, after all."
"Have you lost all sense of honour, old friend?"
"One must sacrifice everything on the altar of duty."
"I admit that."
"The first and foremost duty of man is to live—to live at any price! Divine as well as human law demands it."
"One must never sacrifice honour."
"Both laws, as I said, demand the sacrifice of everything—they compel a poor man to sacrifice his so-called honour. It's cruel, but you can't blame the poor man for it."
"Your theory of life is anything but cheerful."

[Peiman E iran · Rating 2 out of 5]

‎ دوستانِ گرانقدر، موضوعِ اصلیِ این کتاب در موردِ ترس از شبح و یا همان موهوماتی همچون روح میباشد
---------------------------------------------
‎راویِ داستان، به قصری وارد میشود که مردم آن منطقه بر این باورند که در این قصر، اتاقی وجود دارد که در آن شبح زندگی میکند... راوی در قصر، به سه سرایدارِ سالخورده، بر میخورد و آنها مردِ راوی را نسبت به خطراتی که ممکن است در آن اتاق برایش پیش بیاید، آگاه میکنند... ولی راوی اعتقادی به شبح و روح و دیگر موهومات و خرافاتی اینچنینی ندارد
‎گویا در این قصر، دوکِ جوانی زندگی میکرده که از اتاقِ سرخ به بیرون افتاده و در راه پله کشته شده است و مردم تصور میکنن که شبحِ او کماکان در آن اتاق زندگی میکند
‎خلاصه، راوی داستان، واردِ اتاقِ سرخ میشود.. همه جا را تاریکی عجیبی فرا گرفته است.. او شمع های زیادی روشن میکند و در پیِ حقیقتِ پنهان شده در آن اتاق میگردد
‎عزیزانم، بهتر است خودتان این داستان را بخوانید و از سرانجامِ رازآلودِ این داستان آگاه شوید
*********************
‎دوستانِ هوشی وار و آگاهِ من، بهتر است از موضوعِ این داستان و این پیش آمد استفاده کنم و برایتان بنویسم که: تاریکی و در کل ترس و مواردی که سببِ ترسیدن میشوند، انگیزه ای ایجاد میکنند تا انسانها برایِ خود، داستانهایی از موهومات و خرافاتی همچون روح و شبح و از این دسته از موارد را بسازند.... میتوان گفت، همین ترسِ انسانها در تاریخ بود که باعثِ ساختِ خدایان و در نتیجه پدید آمدنِ دین و مذهب هایِ گوناگون شد... در پیِ ایجادِ ادیانِ گوناگون، موهوماتی همچون روح، فرشته، وحی و دنیایِ پس از مرگ نیز ساخته شد
---------------------------------------------
‎امیدوارم این ریویو در جهتِ شناختِ این کتاب، کافی و مفید بوده باشه
‎<پیروز باشید و ایرانی>

[Margarita Garova · Rating 5 out of 5]

“Същински ад е да попаднеш на хора с убеждения!”

Забележителна книга! Една от най-добрите, които съм чела въобще.

Срамен е фактът, че това е вторият ми опит с нея, ненавременно начената в едни по-незрели години. Втори и успешен, защото за някои книги се изисква опит (по-скоро житейски, отколкото интелектуален) и натрупване с други четива.

Това не е литература, която говори директно на читателя. Дори хуморът е иносказателен, интелигентен, изисква усилия. “Червеният салон” или ще ви допадне много, или ще ви досади. При мен се случи първото. И то дотолкова, че да искам да прочета повече класически шведски творби.

Но към темата.

“Червеният салон” е мозайка от сцени, случващи се на различни места в Стокхолм от края на 19 век – домовете на бедните и буржоазията, работническите клубове, ателиетата на художниците, събранията на акционерите, дори шведския парламент (Риксдаг). Главният герой е идеалистът Арвид Фалк, бивш държавен служител, който се увлича от поезията. Арвид блуждае из артистичните кръгове, в журналистическите среди, в сбирките на работници и консерватори, като навсякъде търси чистотата на един недостижим идеал и естествено, разочарованието го пресреща на всяка крачка.

Арвид е типа герой, който никъде не може да си намери място, никъде не може да се впише. Неприспособим, наивен и щедър, той би бил анахронизъм във всички времена и епохи. Едновременно буди жал и възхищение. Надявам се, че и днес има арвидовци и ако сте късметлии, познавате подобна светла душа, чужда на моралния компромис.

Останалите герои на “Червеният салон” са много и ярки, а негативните персонажи сред тях са истински гротески, морално и дори физически уродливи. Стриндберг е Дикенс на стероиди в тази творба – изключително, невъзможно остър, социално и обществено чувствителен, пълен песимист.

Няма да познаете добрата стара социалдемократична Швеция в тази книга. Стокхолм прелива от порочни люде с лицемерен протестантски морал, от несретници-суъчастници в общата трагедия. Бедността, гладът, детската смъртност са ужасяващи. Стриндберг или е хиперболизирал чудовищно недостатъците на своите сънародници, или те са извършили гигантски еволюционен скок оттогава насам.

Не очаквах тази книга да е толкова възхитителна, но сякаш е писана за днешния ден и за хората, които не могат да не постъпят правилно, за изгубените и неразбрани души, за кризите на младостта, когато от идеалите си патим най-много.

“Всички хора притежават, повече или по-малко, дарбата да изиграят ролята на други хора!”

“...в трагедиите плачем за точно същите неща, над които се смеем в комедиите.”

“Песимизмът е истинският идеализъм.”

[Laura · Rating 4 out of 5]

Free e-book at Inkmesh.

Free download available at Project Gutenberg.

Opening lines:
It was an evening in the beginning of May. The little garden on "Moses Height," on the south side of the town had not yet been thrown open to the public, and the flower-beds were still unturned. The snowdrops had worked through the accumulations of last year's dead leaves, and were on the point of closing their short career and making room for the crocuses which had found shelter under a barren pear tree; the elder was waiting for a southerly wind before bursting into bloom, but the tightly closed buds of the limes still offered cover for love-making to the chaffinches, busily employed in building their lichen-covered nests between trunk and branch.


3* The Father
3* By the Open Sea
4* The Red Room
TR The People of Hemsö
TR The Inferno

[Nazin · Rating 2 out of 5]

دبستان من یک کنیسه و مدرسه مخصوص جهودها بود که بعد انقلاب به زور از دستشون گرفته بودن و مدرسه کرده بودند ! البته همچنان طبقه سوم و زیرزمین کنیسه بود که ما حق رفتن نداشتیم در جشن و مراسمات خاص که جمیعت زیادی می اومد مدرسه رو تعطیل میکردن بقیه وقت ها هم به ندرت می اومدن و زنگ تفریح ها رو جا به جا میکردند تا تایم رفت و آمدشون رو در حیاط نباشیم و نبینیمشون ! یکی هم نبود مثل آدم بگه اینجا کنیسه هست و ما با شنیدن دعاهای عبری که گاهی زیادی بلند بود و با دیدن آدم هایی که لباس های نامتداول میپوشیدند و چهره های عجیبشون مخصوصا یکی که کچل بود و ریش خیلی خیلی بلندی داشت فکر میکردیم دارن جن احضار میکنن !
البته تمام مدرسه همچین فکری میکردند جز من و بغل دستیم که وقتی کلاس اول بودیم و اون شایعه از سال بالایی تر ها به ما رسیده بود آبله مرغون گرفته بودیم و مدرسه نمیرفتیم ! بعد چند ماه طبقه سوم‌ که اکثرا خالی بود رو کشف کرده بودیم اونقدر کوچیک بودیم که از لایه نرده ها رد بشیم و بریم بازی کنیم البته اگر صدایی می اومد نمیرفتیم حتی یه بار رفتیم و خیلی محترمانه بیرونمون کردن !خلاصه که چیز ترسناکی نبود تا وقتی شایعه ها رو شنیدیم ! لانه شیطان ! خانه اجنه ! احضار ارواح به زبان خاص ارواح !! نباید توانایی دختر بچه های دبستانی رو برای از کاه کوه ساختن درمورد مسائل ماورایی دست کم بگیرید !هرکسی هم یک فیلم ترسناک دیده بود و از خودش دوتا هم گذاشته بود رو شایعات ! و ما هرچی بیشتر میشنیدم بیشتر به خودمون میترسیدیم !!! داشتیم سکته میکردیم ! اول فکر کردیم ماهم تسخیر شدیم ! بعد گفتیم ای بابا نکنه اصلا ما خود شیطانیم ؟ حداقل همدست شیطانی لوسیفری چیزی !؟ جرات نداشتیم به بقیه بگیم ما بارها رفتیم بالا و بازی کردیم ! اما از در شجاعت و بی باکی در اومدیم که اگر ما بریم بالا چی ؟ تقریبا هرچی میخواستیم میدادن از پاکن اتودی که ته تکنولوژی زمان ما بود تا بستنی و خوراکی و. ... که فقط یک لحظه بریم جایی که همیشه برای بازی میرفتیم و برگردیم ! دوستم که یه جو عقل بیشتر از من داشت جا زد و من رفتم اما چه رفتنی ؟ جونم دراومد واقعا ! انگار شیاطین پیداشون شده بود و داشتن روح از تنم بیرون میکشیدن تنم میلرزید قلبم محکم میزد و زار میزدم ! انقدر جمیعت جلوی اون نرده ها جمع شد که ناظم هم فهمید ولی به حدی حالم بد بود که نه دعوا کرد نه چیزی گفت ! جیغ داد بچه ها که من تسخیر شدم و جن در وجودم رفته باعث شد بالاخره کادر مدرسه جون بکنن یکم توضیح بدن که کنیسه چیه و اونا کین و ما کجاییم ! با اینکه فهمیده بودم نه اونا شیطانن نه سر و کاری با جن و پری دارن و یه سری آدمیزادن که به زبان بعض آدمیزادشون میرن دعا میکنن وبا اینکه سال ها بعد چند باری به کنیسه های دیگه از جمله کنیسه حییم سی تیر رفتم و زبان عبری رو در حد چند کلمه ساده و انقدری که بفهمم دارن عبری حرف میزنن یاد گرفتم ولی به قول آقای پزشک زاد والله بابام جان دروغ چرا ؟ تا قبر آآآآ ! ترسناک ترین جای عالم برای من هنوز همون خراب مونده ای هست که برداشتن دبستانش کردن ! 😑

متاسفام که ریویو رو دفترچه خاطرات کردم ولی داستان The Red Room هم دقیقا همینه !
کتاب در مورد فردی هست که خودش رو در موقعیتی قرار میده که افسانه های زیادی ازش هست و میخواهد ببینه واقعا اون داستان ها وجود دارن یا نه ؟ و میترسه نه چون چیز ترسناکی دیده بلکه چون فکر میکنه باید ترسید !
کتاب پلات جذاب و هیجان خاصی نداره در واقع انقدر کوتاه هست که تا وارد داستان میشید تموم میشه اما از این نظر که درمورد مکانیزم ترس حرفی برای گفتن داره به کسایی توصیه میکنم که صرفا از حرف ها و شنیده ها و شایعات دیگران درمورد چیزی خیلی میترسن !

[Natia Morbedadze · Rating 4 out of 5]

ავგუსტ სტრინდბერგს მკითხველთა დიდი ნაწილი ისე იცნობს, როგორც დრამატურგს, თუმცა არანაკლებია მისი პროზაც. განსაკუთრებით ოსტატურად თავისი დროის შვედეთის, იქ გამეფებული ათასგვარი მანკიერებისა და წითელ ოთახს შეფარებულ ხელოვანთა ყოფის ჩვენება გამოუვიდა. იმდენად კარგად, რომ მისი მონათხრობი შესანიშნავად ერგება ნებისმიერ დროსა და საზოგადოებას - თითქოს საკუთარ გამოცდილებაზე კი არა, ჩვენს ყოველდღიურობაზე გვიამბობს...

[Vittorio Ducoli · Rating 5 out of 5]

La crudele satira del fallimento di una generazione

Non so se mi sbaglio, ma ritengo che un sentimento piuttosto comune quando si pensa ad autori scandinavi, e ai classici dell’800 e del primo ‘900 in particolare, sia quello di associar loro una cifra stilistica caratterizzata dal rigore, dall’asciuttezza e da un certo formalismo, insomma da quelle caratteristiche che molti giovani (ma non solo) recensori che troviamo in rete chiamerebbero lentezza e pesantezza del testo. Molti di costoro (almeno quelli che sanno cos’è il cinema d’autore) avranno davanti agli occhi qualche scena dei film più celebri di Bergman, quali Il settimo sigillo o Il posto delle fragole come archetipo (per loro) negativo di cosa potrebbe riservare il romanzo di uno scrittore norvegese o svedese.
Probabilmente questo (pre)giudizio, - ammesso che esista davvero – deriva da una molteplicità di fattori, primo fra tutti il fatto che noi, animali mediterranei e cattolici, fatichiamo a trovarci in sintonia con popoli che passano buona parte dell’anno al buio e che hanno fatto dell’etica protestante il fulcro del loro essere comunità (a tutti i livelli sociali ed economici cui questo termine può essere attribuito) ed anche di una parte preponderante delle loro riflessioni critiche, filosofiche ed intellettuali.
Bene, la prima cosa da dire de La sala rossa di Johan August Strindberg è che si tratta di un romanzo che sembra fatto apposta per smentire radicalmente questo luogo comune, trattandosi di un romanzo non certo leggero, tutt’altro, ma dotato di una carica ironica e satirica che lo rende estremamente gustoso e a tratti decisamente divertente.
La sala rossa è il primo romanzo di Strindberg, che lo pubblica, trentenne, nel 1879: prima di allora una sua opera teatrale era stata a più riprese rifiutata dai teatri svedesi. Il libro narra della ribellione del giovane Arvid Falk, funzionario all’Ente per il pagamento degli stipendi ai funzionari civili, che si licenzia per divenire letterato, avendo come ideale l’artista politico, in grado di cambiare con i suoi scritti la società in cui vive. Diverrà così amico di alcuni giovani artisti e pensatori che vivono à la bohémienne in un villaggio appena fuori Stoccolma, attendendo di divenire famosi, e che di sera spendono i pochi soldi che hanno nella cosiddetta Sala rossa di un locale della capitale, ritrovo della gioventù intellettuale. Arvid andrà incontro a continue delusioni via via che entrerà in contatto con i mondi dell’editoria e del giornalismo, del teatro, degli affari e della politica, trovando in tutti gli ambienti solo avidità, ignoranza, meschinità, servilismo ed opportunismo: anche alcuni dei suoi compagni si riveleranno degli opportunisti; altri continueranno a barcamenarsi più o meno stancamente e solo uno porterà alle estreme conseguenze la sua coerenza. Ritroveremo lo stesso Arvid alla fine del romanzo fidanzato con una buona borghese e insegnante.
L’uscita del romanzo fu un successo editoriale, ma provocò un acceso dibattito e si attirò feroci critiche da parte dell’establishment letterario svedese (ci fu chi invocò l’intervento dell’autorità per il sequestro dell’opera), fondamentalmente per due ordini di motivi.
Da un lato vi è la tematica trattata: l’opera mette infatti alla berlina la società e la cultura svedese dell’epoca, non risparmiando nessuno. I mercanti gretti ed avidamente senza scrupoli, il parlamento che difende gli interessi delle classi dominanti ammantandosi di una finta democraticità, i giornali e i giornalisti pronti a vendersi al miglior offerente, le leghe operaie create per contrastare i veri interessi del proletariato, i giovani intellettuali che apparentemente sfidano le convenzioni ma sono pronti ad integrarsi alla prima occasione, sono altrettanti bersagli della critica e della satira che Strindberg snoda attraverso i 29 serrati capitoli del romanzo. Non manca uno dei tratti che finirà col tempo per appiccicarsi addosso a Strindberg come un cliché: quello della misoginia.
Il secondo motivo di critica è relativo alla forma del romanzo: venne giudicato confuso, senza una chiara linea conduttrice, con personaggi – in particolare il protagonista Arvid Falk – deboli e non ben caratterizzati. In realtà oggi si può tranquillamente affermare che questi tratti, la particolare modalità di Strindberg di scrivere, i suoi repentini cambi di ritmo per cui a descrizioni ambientali accuratissime seguono improvvisi serratissimi dialoghi, l’abbandono prolungato del protagonista per seguire le vicende di altri personaggi, l’alternanza di toni satirici e momenti anche drammaticamente epici, costituiscono uno dei maggiori elementi di fascino del romanzo, sono pienamente coerenti con ciò che lo scrittore ha voluto raccontarci e ne fanno un’opera che per molti versi, ponendo esplicitamente la questione del rapporto tra ciò che è scritto e come lo si scrive, anticipa il ‘900 letterario. Come sappiamo dalla bella, ampia e utilissima prefazione di Franco Perrelli, lo Strindberg giornalista riempie il romanzo di pagine concepite rielaborando dati ed informazioni attinte da statistiche, cronache e verbali parlamentari, resoconti di assemblee societarie e associazionistiche, mettendone in evidenza la drammatica carica satirica: l’autore sfugge però al rischio di consegnarci un romanzo realista - il cui esito sarebbe stato sicuramente meno felice dato l’intento corrosivo e nichilista perseguito - proprio attraverso la struttura formale del racconto. Seguendo coerentemente l’asserzione di una sua lettera, secondo cui L’arte dello scrittore consiste nell’ordinare diverse impressioni, memorie ed esperienze, nello scartare l’inessenziale e nel mettere in rilievo ciò che più conta Strindberg organizza il romanzo con salti temporali e tematici, facendo come detto entrare, uscire e rientrare in scena i vari personaggi più volte, costruendo ogni breve capitolo quasi come una storia a sé. Questa confusione formale è – come accennato - perfettamente simmetrica rispetto alla confusione esistenziale e sociale oggetto del romanzo, e contribuisce ad accrescere l’effetto satirico dell’insieme.
Come detto, una delle grandi capacità di Strindberg è quella di utilizzare i dati del reale per costruire la sua feroce e disperata satira della società. Ciò emerge appieno in alcuni capitoli, quali quelli che descrivono la seduta del parlamento o quelli dedicati al mondo dell’editoria, ma raggiunge a mio avviso apici assoluti nella caratterizzazione di alcuni personaggi di contorno, quali il fratello mercante di Arvid, con relativa signora, il potente editore Smith e il direttore del teatro, che sono forse i personaggi più riusciti del romanzo. La loro grandezza sta proprio nell’essere tragicamente reali: non c’è alcuna forzatura nella loro descrizione e nei loro comportamenti, e proprio per questo raggiungono vette di cinismo e di amara comicità difficilmente superabili. A riprova, si provi, nel capitolo in cui compare l’editore Smith, a sostituire al suo nome quello di un notissimo editore italiano, che fu anche uomo politico, e si vedrà come le personalità, i meccanismi logici combacino perfettamente. Strindberg non ha quindi la necessità di costruire i personaggi come caricature: essi sono giornalisticamente presi per come essi sono nella realtà, non c’è bisogno di aggiungere nulla per farceli apparire come i latori di una logica ferrea: quella del loro interesse coniugata spesso alla loro stupidità ed ignoranza. Questa modalità di caratterizzazione ha per Strindberg un antecedente illustre da lui molto amato: Charles Dickens, i cui personaggi si caratterizzano proprio per essere tragicamente reali, tanto più credibili e comici quanto più lontani da tratti caricaturali. Strindberg annotò infatti che aveva inizialmente concepito La casa rossa come una sorta di Pickwick svedese che aveva preso poi altre strade. Forse più ardua è l’identificazione di Arvid come una sorta di Amleto moderno, fatta dallo stesso Strindberg e che Perrelli avvalla: dovendo trovare un fratello letterario ad Arvid Falk, opterei per alcune analogie con lo Stephan Dedalus joyceiano, l’artista da giovane per antonomasia di cui Arvid pare anticipare alcuni tratti.
Non sono ovviamente caricature neppure i personaggi principali del romanzo, Arvid Falk ed i suoi amici intellettuali: in essi si possono ritrovare – ci dice Franco Perrelli – pur senza corrispondenze univoche, i giovani artisti che intorno agli anni ‘70 del XIX secolo contribuirono a svecchiare e a sprovincializzare la cultura svedese; in Arvid Falk si ritrovano in particolare alcuni tratti intellettuali dell’autore, e la sala che dà nome al romanzo era davvero il loro luogo di ritrovo. Questo tratto autobiografico è quello che colpisce di più, visto il contenuto totalmente pessimistico del libro: Strindberg rifugge da ogni tentativo consolatorio e di autoassolvimento, come pure sarebbe stato comprensibile trattando di sé e di suoi amici, ma ci descrive il fallimento di una generazione come assoluto, perché basato sull’assoluta incapacità di comprendere i veri meccanismi di funzionamento della società cui (a parole) dicono di opporsi. Questi meccanismi Strindberg ce li espone, come detto, basandosi su dati e fatti, ma il gruppo di intellettuali, che anche simbolicamente vive lontano dalla città che Arvid ha nel primo capitolo sfidato, è troppo chiuso in sé stesso, nel proprio piccolo mondo autoreferenziale per rappresentare davvero una forza eversiva. La risposta non potrà quindi che essere l’integrazione, il rinnegamento degli (pseudo)ideali o – nel caso del povero Olle Montanus – il suicidio. Spetterà al cinico e disincantato Dottor Borg certificare la morte di ogni velleità nel finale epistolare e cronachistico del romanzo.
Come ogni grande classico, anche La sala rossa può essere letto con un occhio attento al nostro presente: in questo senso rivela alcune inquietanti ma anche divertenti analogie con la nostra epoca, i cui fondamentali del resto non sono cambiati rispetto ai tempi di Strindberg. Il gioco che ho proposto sopra rispetto al capitolo sull’editore Smith, funziona anche se applicato a molte altri parti del libro: leggiamo ad esempio il capitolo della seduta della lega operaia immaginando un discorso di chi oggi al governo si dice di sinistra, oppure trasferiamo il comportamento del direttore di teatro all’odierno mondo dello spettacolo e vedremo che l’amaro sorriso che Strindberg ci procura diverrà ancora più amaro, per la coscienza che le cose stanno veramente così ancora oggi e che nulla sembra destinato a cambiare.

[Jorge · Rating 4 out of 5]

“Yo aborrezco a la sociedad porque no descansa sobre un pacto libre, sino que es un tejido de mentiras”.

Esas personalidades que navegan entre el genio y la locura siempre me han atraído, aunque sólo sea de lejos y August Strindberg (1849-1912) es una de ellas. Más conocido por sus obras de teatro, también en la novela hizo buenos trabajos como me lo ha parecido esta obra. Su estilo directo, crudo y afilado contiene unas buenas dosis de filosofía existencial a lo que hay que agregar su mordacidad, su honda observación del ser humano, sus múltiples frases y analogías ingeniosas y también su visión y su decepción por aquel mundo de finales del siglo XIX en Suecia, pero lo que me pareció excepcional fue tanto la creación de sus personajes como sus diálogos con su afilada espada que blande con verdadera acrimonia para lanzarse contra el mundo.

La novela está envuelta por una capa de pesimismo existencial que incluye aspectos tales como la religiosidad, la injusticia social, el matrimonio burgués, la inconsecuencia que significa traer hijos al mundo (“uno de esos reformatorios que todas las comunidades mantienen para los niños que han cedido al delito de venir al mundo”). También lanza críticas sobre las nacientes instituciones de la época (Suecia estaba iniciando su proceso de industrialización) y no deja fuera al nacionalismo, a la lucha de las clases altas contra los intentos de renovación y cambio a favor de las clases populares, al ansia del hombre por el dinero y a la ineficiente burocracia. Critica en especial a la moral humana y en cambio elogia el desarrollo espiritual, el egoísmo y la despreocupación como forma de vida; todo lo hace con una suerte de fino sarcasmo y con ocurrencias que sólo Strindberg pudo tener.

La novela se desarrolla en un entorno en donde domina la vida bohemia, el teatro, la pintura, la literatura y está ambientada en el Estocolmo hacia 1870 con personajes muy bien detallados en donde destaca el protagonista Arvid Falk, hombre romántico y honrado consigo mismo, quien abandona su empleo para buscar dedicarse a lo que más le gusta: la poesía y la escritura; en esos intentos se enrola en la vida bohemia. El hermano de Arvid llamado Carl Nicolaus es un hombre de negocios y sociedad que se encuentra en las antípodas de la personalidad y la visón del mundo de Arvid y no deja de ser un personaje secundario. Otros personajes importantes son los bohemios colonos de Lill-Jans dedicados a ganarse la vida con su arte que no les da para mucho y en quienes descansa gran parte de la historia, abonando a muchas escenas llenas de humorismo, sarcasmo y crudeza. Lill-Jans simboliza el refugio de Arvid en su huida de su vida burocrática y rutinaria; por otra parte los personajes femeninos se mantienen en un segundo plano y no salen muy bien parados.

Por momentos me pareció que el autor creó escenas o partes de la historia un tanto independientes unas de las otras sin guardar mucha relación entre capítulo y capítulo o sin que exista un hilo conductor, aunque sí hay continuidad en cuanto a los personajes predominando los ambientes artísticos, el periodismo y la bohemia, así como las acendradas críticas a diversos estamentos de la sociedad.

Hay versiones que aseveran que además de escritor, Strindberg era pintor, alquimista, esquizofrénico, paranoico, nihilista y misógino. Sólo un personaje así pudo haber concebido esta novela.

“¡Dios mío, ser tan desdichado como yo y seguir vivo!

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Нямаше как да не потърся тази книга. Четох биографична книга на Амос Оз и видях как всички от фамилията четат Стриндберг. Четох биографична книга на Елиас Канети и пак същото – често споменаван автор е Стриндберг. С рецензията на Нева Мичева любопитството ми нарасна още повече. Но мислех, че може да е среща с онези скучни философи и теоретици от 19 век. А то – „сълза и смях“.

След главата „Между братя“ очаквах по-често да виждам Арвид Фалк в следващите части (удобно отделени с оригинални заглавия). Но всички останали герои са такива образи, че беше интересно и с тях. Не зная в литературните среди правят ли се съпоставки между „Червеният салон“ и „Глад“ на Кнут Хамсун, но може би защото четох последния неотдавна, виждам някои сходни особености, не само по отношение на глада.

Още в началото разбрах, че книгата ще ми хареса. И още тогава имах два въпроса. Тази книга за 19-ти век ли е или за 21-ви? И - докога ще подценявам хората/писателите от минали векове – че не могат да са оригинални като съвременните, че не мога да очаквам такъв дързък хумор. Но само махаме кафяво-сивите тонове на онова отминало време, сменяме декора с днешните ярки цветове - и ето ни в 21-ви век. Същите „дребности“ – в семейните отношения, в бизнеса, в религиозните и политическите среди; ведомствено безхаберие и симулиране на работа; кухи понятия „чест“ и „обществено положение“; нелитературни игрички в литературния свят и изобщо в света на изкуството.

Вече се убеждавам, че това е любимият ми тип книги – сериозни теми по отношение на личността, обществото и епохата. Но в жив ироничен, дори гротесков стил. А аз наистина си представях, че това може да е сухарска книга за онези „хайлайф“ салонни забавления и отношения в консервативния 19-ти век и като контраст крайната бедност. За първи път толкова високо да оценя роман с подчертан песимизъм в личен и социално-политически план. Това е така именно заради пиперливата ирония, която прави поносимо четенето за отчайващи трайни явления (в следващото по-лъскаво столетие общо наричани „фалш“ от Селинджър).

Оставям цитатите да говорят, групирани от мен свободно според различни критерии. Перлен превод и в хумористичните, и в романтичните части, ако може да се направи такова разграничение.

Най-голям смях беше с младежите от артистичния свят. То не е за смях, но какво остава в подобни крайни положения… Вечните дилеми на хората идеалисти, вечното „артист къща не храни…“

„- Какво четеш, Уле?
- Няма значение!
- Няма значение ли? Би трябвало да си по-учтив, когато си на гости.
- Една стара готварска книга, която взех назаем от Югберг.
- По дяволите, наистина ли? Хайде да си почетем! Днес не съм сложил нищо в стомаха си освен чаша кафе и три чаши вода.
- Какво ти се иска тогава? – попита Уле и запрелиства книгата. – Искаш ли някакво рибно ястие? А знаеш ли както е марйонез?
- Отвори на зелеви сърми, те са най-любимото ми ястие.[…]
- Не, нямам сили да чете на глас. Не ме измъчвай!
- Е, чети де!
- Не, остави ме намира!
Пак настъпи тишина. После свещта угасна и стана съвсем тъмно.
- Лека нощ, Уле! Завий се да не мръзнеш.
- С какво да се завия? […]
- Дръпни кутията с боите върху себе си, напъхай четките под сакото и ще ти стане по-топло.“

- „Шегички си правиш! Как се мие под, когато изобщо го няма!
- Няма ли го? Това вече е друго нещо! Къде ли се е дянал? Дали пък не е изгорял? Е, все тая! Ще почиваме върху майката земя или върху пясъка, или каквото е там!
И те легнаха с дрехите върху пълнежа на пода, след като си постлаха парчета платно за живопис и стари рисунки и си сложиха по една папка под главите.“

„- Тази вечер е студено – обади се Уле и извади една мазна книга.
- Студено ли? Ами! Навън е само минус двайсет градуса, а тогава тук е поне под трийсет, понеже живеем толкова нависоко.“

Други иронични (най-язвителни по отношение на политици и бюрократи)

„ – Кой е този? – попита Фалк.
- Главният писар – поясни приятелят от „Червената шапчица“.
- Какво? И тук ли пишат?
- И тук ли?! След малко ще видиш. В сградата има цял етаж с писари, таванските стаи също са пълни с писари, а скоро ще настанят писари и в избата!“

„- Не са ли дошли още хората от опозицията?
- Тук всеки идва и си отива както му дойде.
- Ами това е точно като в учрежденията!“

„С реформаторски сапун отмиха от себе си старата прах и решиха, че всичко е наред, а после легнаха да спят след бурната шумотевица, за да изчакат блестящите резултати, които щяха да дойдат от само себе си. Спаха две-три години, но когато се събудиха, пред тях се разкри действителността и те помислиха, че са сгрешили.“

Кратки

„Жарта на разговора бе изтляла.“
„Уле Монтанус, драги мой, е гений, обаче не иска да работи.“
„… гневът прекипя и попари най-близко седящите.“
„Пиянството навлезе в сантименталния стадий.“
„Де да бях крава! – въздъхна Югберг, сключи ръце на гърдите и предаде душата си на всемилостивия сън.“
„В очите му гореше злокобен пламък, който обикновено издава фанатика или пияча.“
„С други думи, държавата ще крепи къщата, докато основите ѝ рухват, за да може управата да се измъкне невредима!“

Дълги

„Часът стана един, после два, а те продължаваха, докато Нюстрьом спеше несмутимо с глава и ръце върху масата. Кантората тънеше в сумрак от тютюневия дим, през който едва мъждееха пламъчетата на газовите лампи; всичките свещи на седмораменния свещник бяха догорели и трапезата имаше ужасен вид. На някоя и друга чаша липсваше столчето, лекьосаната покривка беше поръсена с пепел от пури, по пода лежаха разпилени кибритени клечки. През пролуките на капаците се процеждаше вече дневна светлина, пречупваше се на дълги лъчи през облака от тютюнев дим и образуваше кабалистична фигура върху покривката между двамата поборници на вярата, които най-усърдно прередактираха Аугсбургското изповедание. Говореха завалено, мозъците им действаха мудно, думите им звучаха все по-суховато, настървението гаснеше въпреки честото доливане на гориво, все още се опитваха да разпалят възторга, но той само припламваше ли, припламваше, духът отлиташе, те изричаха думи без значение, а скоро угасна и последната искра. Замъглените им мозъци, работили досега като пумпали, шибани с камшик, изнемощяха и безпомощно отпаднаха. Оставаше им една-едничка бистра мисъл: да вървят да спят, иначе щяха да се отвратят един от друг, искаха да останат насаме със себе си!“

Романтични

„На лицето му сияеше слънчева усмивка и той изглеждаше толкова добродушен, сякаш би искал да помогне на целия свят с малък паричен заем.“

„Ала в едно ябълково дърво на отсрещната страна бе кацнала черно-бяла мухоловка и пееше своя сърцераздирателен припев, за да изрази радостта си, че нощта е отминала.“

Описания

„Влезе девойка, дребна на ръст, но с приятно заоблена фигура, с изящно овално лице, окръжено от коса, добива навярно светлия си цвят чрез изрусяване на слънце, защото нямаш онази очевидна русота, която е вродена. Малкият ѝ нос и красиво очертаната уста създаваха игриво взаимодействие с леки закачливи извивки, които непрестанно променяха формата си, подобно на фигурите в калейдоскоп; когато тя например движеше ноздрите си и бледочервеният хрущял се очертаваше като лист на потайниче, устните се разтегляха и откриваха върховете на много дребни, равни зъби, които – макар и собствени – бяха не само прекалено равни,но и прекалено бели, за да вдъхват доверие. Очите ѝ се спускаха от основата на носа към слепоочията и това им придаваше постоянен умоляваш, елегичен израз, който създаваше чаровна дисхармония с игривите долни части на лицето; но зениците ѝ бяха неспокойни и можеха в единия миг да са остри като връхчета на игли, а в следващия – да се разширят като обективи на нощен бинокъл.“

„Този дом беше стара едноетажна дървена къща, покатерила се високо на един хълм, която имаше вид, сякаш е окуцяла, и беше сипаничава, като че ли е боледувала от проказа, защото навремето е трябвало да я боядисат, но стигнали само до шпакловката; изглеждаше мизерна откъдето и да я погледнеш, та човек едва ли можеше да се довери на позеленялата табелка за противопожарна застраховка, която висеше на стената и обещаваше от този пожар да се възроди феникс. До основите на къщата растяха глухарчета, коприва и остри треви, верните спътници на човека в нищетата; врабци се къпеха в жарката прах, която се разхвърчаваше около тях, а дечурлига с подути кореми и бледи лица, с вид, сякаш са родени с деветдесетпроцентно съдържание на вода, си плетяха огърлици и гривни от глухарчетата и се опитваха да си отровят и бездруго тъжното съществование с взаимни удари и ругатни.“

„Големите му открити и лицемерни очи пленяваха събеседника и му изтръгваха съкровени мисли, с които той после злоупотребяваше по честен начин; леко приглушеният му глас, произнасящ само думи на обич, мир, справедливост и преди всичко на родолюбие, примамваше мнозина заблудени слушатели да се събират около масата с пунша, където превъзходният мъж прекарваше вечерите си, като разпространяваше правдивост и родолюбие.“

„Личностни“

„Разделиха се доста смутено. Стъпките заглъхнаха по стълбището, а отдалечаващите се гости доловиха по нервното прищракване на ключалката, че горката домакиня копнее за самота, за да даде воля на чувствата си. И тя го стори. Само в големите стаи, избухна в бурен плач, но това не бяха онези сълзи, които се ронят като майски дъжд върху едно старо, прашно сърце. Това беше отровата на гнева и злобата, която сега помрачаваше огледалата на душата, капеше оттам и разяждаше като киселина розите на здравето и на младостта.“

„ - Дявола…
- А! Дялова?! Хубав прякор. Мислиш ли, че ме мразят?
- Да, страшно!
- Чудесно, ама защо? Да не съм им сторил нещо лошо?
- Не, това не казват!
- Така си и мислех!
- Обаче казват, че разваляте хората, господин Фаландер!
- Развалям?
- Да. Твърдят, че сте ме развалили, понеже смятам всичко за овехтяло!
- Хм-хм! А ти казваш ли им често, че остроумията им се овехтели?
- Да. Всичко, което говорят, е овехтяло и освен това самите те са толкова вехти, че ме отвращават.
- Тъъъй! А не мислиш ли, че да си келнер, също е овехтяла работа?
- Разбира се, че е! Овехтяло е да се живее, овехтяло е да се мре, всичко е овехтяло… Не… освен… да станеш актьор!
- Ех, приятелче, това е най-вехтото от всичко Помълчи сега, за да се упоя!“

Ох, хайде да не завършвам с алкохолно упояване , а с любовно, макар че и любовта е изцапана в онези кални времена.

„Но в този мрак все пак има светлинка: влюбен съм!“

[Andres · Rating 1 out of 5]

There is no reason to read this book other than to be able to say that you have read it. Incoherent, obsolete and unbearably boring.

[Neva · Rating 5 out of 5]

Из архивите - рецензия за в. "Гласове".

Не само за разтуха
"Червеният салон", Аугуст Стриндберг, прев. Теодора Джебарова, "Хемус груп", 2006 г.

Има такъв музей: посветен е на един кораб, драматично потънал в деня на своето спускане на вода през 1628 г. и изваден след векове от дъното край бреговете на Стокхолм. Формата на сградата следва тази на съда, наречен "Васа", а съдържанието й отговаря на всичко, което на човек може да му хрумне покрай един стар военен кораб: кой и как го е създал, с какво са се хранели моряците на борда, какво са символизирали фигурите за украса, какви микроорганизми са нападнали дървесината под водата. За удивителната способност на този музей чрез ред правилно насочени действия да превърне корабокрушението в триумф, се сетих покрай "Червения салон". От години не бях виждала книга в толкова завършен вид. Може би от 2004-а, когато същото издателство публикува "Посещението на придворния лекар" на Пер Улуф Енквист.

Предната корица възпроизвежда детайл от картина, изобразяваща ресторант "Бернш", "ергенския клуб на цял Стокхолм", чийто Червен салон за шахмат е сборен пункт на местната бохема и дава името си на книгата. На задната е поместен портрет на автора от епохата, в която е писал романа (въпреки че се отнася за края на 60-те години на ХІХ в., произведението е от 1879-а). Фронтисписът е факсимиле от заглавната страница на ръкописа, съхраняван в Кралската библиотека в Стокхолм. В приложение четем "Епохата, нацията, градът", солидна студия от Вера Ганчева, която ситуира "Червеният салон" в биографичен и исторически контекст, а страницата "За преводачката" отдава дължимото на 82-годишната Теодора Джебарова. "Най-трудният ми превод... обаче го преживях", каза Джебарова на премиерата, защото имаше и такава, с участието на литературоведката Анита Першон, която обясни защо първата глава е свещена за шведите. Лексиката на българския превод е мерена с аптекарски везни, бележките под линия са изчерпателни и уместни, печатът е качествен, удовлетворението от книгата като тяло – пълно.

Самото произведение е отлично, нищо че това не е Стриндберг от "Госпожица Юлия" и "Inferno". "Панорама на общество, което не обичам и което никога не ме е обичало", опус за "лъжливото обществено животно, което трябва да бъде такова, понеже цивилизоваността забранява откритата война", Дикенс без наставническия тон, Зола без патологоанатомичната студенина и усещане за Кафка. По българскому – заради духа на епохата, хумора, фейлетонната жлъч и таланта – Алеко и Гео с дози Смирненски.

"Няма нищо по-неприятно от това да те обесят тихомълком" е мотото от Волтер, с което се открива романът. "Срещу мен се извършва бавно покушение из засада", казва един от героите по-нататък, за да потвърди общото настроение. В двайсет и девет глави като "таблà" (идеята е била да се публикуват в подлистник, затова частите звучат самостойно) са представени сцени из живота на чиновниците, буржоазията, издателския бизнес, религията, парламента, вестникарството, интелигенцията (бляскава е "Абсент", сократиче��ки диалог за театъра, в който става ясно защо Хамлет не казва нищо дълбокомислено и как "всичко долнопробно и незначително, което се среща в книгите, е цитирано и препечатвано, а доброто лежи недокоснато")... Самозванци, търгаши, гладници и уличници населяват една столична картинка, която звучи болезнено актуално век и нещо по-късно в България.

Водещата история е тази на младия Арвид Фалк, който напуска чиновническото съсловие, за да стане литератор, и за година и половина успява да се превърне във вестникарски дописник, да постигне някакъв успех със стиховце, да се разочарова от всичко, което някога му се е струвало смислено (перото, доброто, работниците), да загуби самоуважение, "без да е извършил нито една постъпка, от която да се срамува", и попарен да се върне към предишното си битие. Редом с него дефилират други екземпляри от градския бестиарий, чудесни са двамата му ексцентрични двойници – трагичният скулптор Уле Монтанус и циничният актьор Фаландер Дявола.

Описанията са забележителни. "Беше бледен като мъртвец, тънък като саван, прилично облечен, но изглеждаше измръзнал от главата до петите и като че ли скришом имаше вземане-даване с немотията"... "Лицето изглеждаше, като че ли притежателят му е способен на всички измислени престъпления и неизмислени пороци, но от малодушие е бил възпрепятстван да извърши някои от тях"... "Времето бе разредило русата му коса на темето, а страстите бяха издълбали по лицето му отточни бразди за цялата киселина, която бликаше от тази заблатена почва"...

С две думи: има най-малко две причини "Червеният салон" да е събитие. Едната е самата творба, другата е обликът й на български. Този роман е класически, но жив; пиршество от предмети, но и от екзистенциални открития. Масивно четиво, което се покорява бавно. "Не само за разтуха" е надписът над входа на Кралския театър в Копенхаген, научаваме от бележките. Е, важи в най-висша степен и за Стриндберг.

[Quirkyreader · Rating 5 out of 5]

This one was a wonderful little creeper.

[Suvi · Rating 3 out of 5]

When I was a kid, there was this one time when I woke up in the middle of the night and the pile of clothes on my chair looked suspiciously like some deformed monster, and I quickly dove under the covers. Fortunately, I'm really good at the whole sleeping thing, so I fell asleep quickly. I also used to have an irrational fear of vampires for a few days when I was little, which made me cover my neck every night when I went to bed, but that's a different story. I rarely had any troubles with sleep or fear, or both of them together.

Then, a couple of years ago when I was already living in my own apartment, I suffered a bout of sleep paralysis. I think I was at a stage when I was about to wake up, but I couldn't move or fully open my eyes. I saw my eyelashes flickering in front of my eyes, and then I saw a shadow on the wall. It didn't have a familiar form, just this blotch that was both oily and fuzzy at the same time, but I remember being convinced that it would attack me if I didn't run away right there and then. Obviously, the fact that I couldn't move horrified me, and I felt like I was stuck in another realm. I wanted to scream, but only a tear ran down my cheek. It didn't feel like reality at all, although I knew I was still in my apartment. At some point I just fell asleep and everything was back to normal again when I woke up.

I know that none of what I saw was real, so it's strange that you can actually have an experience where you fully believe in monsters (it's also not that comforting to know that you can't stop sleep paralysis from coming; if it comes back, it comes back). Wells's short story brought all that back to me. It's a very conventional story about a man who doesn't believe in ghosts and wants to stay in a haunted room. The ending falls flat and I expected more from the actual haunting, but the approach is interesting. It's up for the reader to decide what really happened, because the first person narrative allows room for interpretation.

It's all about the power of imagination and suggestion, and what being alone in a supposedly haunted place, with only shadows as your company, might do to you. The shadows might hide something or they may not, but the human mind is nevertheless able to change innocent things into something else, especially if there's complete silence and solitude. Also, would the narrator have had the same experiences if he hadn't known about the room's past or heard the stories about ghosts? Fear is an interesting thing, because it can suddenly creep up on you even when there's no reason to be frightened.

"There is neither ghost of earl nor ghost of countess in that room; there is no ghost there at all, but worse, far worse, something impalpable—"

"Well?" they said.

"The worst of all the things that haunt poor mortal men," said I; "and that is, in all its nakedness—' Fear!' Fear that will not have light nor sound, that will not bear with reason, that deafens and darkens and overwhelms. It followed me through me in the room—"

[Andrew]

The Dickens influence is inarguable. Oh wait. I can't say I'm a big fan of Dickens, what with his superficial plots and Victorian humor. Strindberg tries the same techniques, and I suppose I would have gotten a bit more of the satire if I'd lived in 19th Century Sweden. Yeah, this books didn't do anything for me. I haven't read/seen any of Strindberg's plays, so I can't make comparisons. But the Red Room, supposedly Sweden's first modern novel, bored me to tears.

[Viktoria · Rating 5 out of 5]

Іван Франко, Михайло Коцюбинський, Михайль Семенко разом із Томасом Манном, Кнутом Гамсуном та іншими ставили Стріндберга в «плеяду першорядних геніїв»
Мені «Червона кімната» одразу ж нагадала Геддіса. Цікаво, чи читав автор «The Recognitions” шведського генія пера?
“- Ви, мабуть, навіть не читаєте тих книжок, які рецензуєте?
- А в кого ж є час їх читати? Достатньо того, що ми про них пишемо. Ми читаємо газети, і цього вистачить. Зрештою, ми взяли собі за правило все лаяти.»

[Theresa · Rating 2 out of 5]

Dnf, 40% and I’m done for now. There was too much flitting around of characters, amusing at times, but not enough plot to hold my interest. I’m sure it’s me and not Strindberg.

[Marisol · Rating 5 out of 5]

Libro escrito por el sueco August Strindberg, publicado en 1879, la historia central la protagoniza Arvid Falk un joven funcionario al que le han roto el corazón y se cuestiona su futuro, cansado de ganar poco haciendo nada, emprende un camino diferente hacia la escritura, tiene unos poemas y busca publicarlos.

Esto es como la marca de salida para un viaje que hacemos de la mano de Arvid, a través de un Estocolmo desconocido, en el siglo 19 era una ciudad pobre, llena de especuladores comerciales, de políticos ambiciosos, de un periodismo que podía ser ruin, o libertario o propagandista dependiendo los aires que soplaran.

En su ruptura con su puesto gubernamental, Arvid está lleno de sueños, ideales, proyectos, conoce a varios excéntricos personajes que son el alma del libro, intelectuales, pintores, periodistas, que expresan sus ideas acerca de el país, la situación económica, las ideas de progreso, pero que desgraciadamente al final del día tienen que buscarse la vida como cualquier otra persona, viven al día, temiendo que llegue la hora de comer y no tener algunas monedas, en algunos casos empeñan ropa, o blancos, lo que nos hace intuir que los relojes, la vajilla, etc ya ha sido empeñado.

Hay una frase que lo resume, y que es tristemente actual:

“Se trabaja para ganar el pan, y se come el pan para trabajar más y ganar más pan y seguir trabajando!”

A través de Carl, hermano de Arvid, conocemos el centro de la avaricia, la ambición, de las debilidades pues que son humanas, tan humanas que ningún otro animal del reino las practica.

Carl tiene un pequeño negocio pero picado en la vanidad por la deserción del hermano, vende su establecimiento y se autoproclama comerciante al por mayor, para ello empieza a comprar acciones de empresas, dar donaciones y contribuciones, prestar a necesitados, lo increíble es que todo lo hace a través de pagarés, letras de cambio, acciones, y funciona, de alguna manera su prestigio como hombre prospero empieza a crecer a partir de esas triquiñuelas que son aceptadas y avaladas por la sociedad, lo cual me hace sorprender lo vigente de estas prácticas, aunque con términos diferentes sigue aplicando en la actualidad.

August hace uso de la ironía, por ejemplo a Arvid le siguen diciendo juez de primera instancia durante toda la novela a pesar que desde los primeros líneas expresa que ha renunciado, pero parece que el puesto es el que importa, no ya la persona, así a todos los que tienen un puesto, una profesión o una habilidad remunerada se les llama por este, a los otros a los excluidos, parias, artistas mendigos, pobres intelectuales, desastrados, se les llama solo por su nombre, como si ese no valiera ni el papel donde fueron inscritos.

Hay mucha desazón, pesimismo, desesperanza en estas líneas, se habla, se expone a todos, los funcionarios, los políticos, los artistas, el periodismo, los empresarios, August no deja títere con cabeza pero lo hace de una manera tan magistral que no hay manera de no reírse a veces o sentirse triste, por que el no señala con el dedo o con adjetivos, el lo que hace es mostrar escenas, diálogos, que son mejores y que ejemplifican sin duda su punto de vista.

Es también sorprendente comparar a la Suecia del siglo 19, tan vulnerable, tan expuesta, tan sometida, a la actual, eso nos muestra la maravilla de contar con estas lecturas que nos permite medir el avance o el retroceso de las sociedades a lo largo del tiempo.

Hay personajes femeninos, la esposa de Carl, una joven que cuyo único objetivo es casarse con alguien que no la haga despertarse temprano, le de dinero para sus cosas y no le exija ningún tipo de obligación doméstica, como sarcasmo mayor, ella tiene la idea de fundar una sociedad que proteja a las mujeres; por otro lado tenemos a la novia de Arvid que llevaba una doble vida. Aunque son retratadas como personajes ladinos me gusto que les haya dado personalidades complejas que de algún modo son parte de la historia y afectan los destinos de sus parejas ya sea para bien o para mal.

Los ideales de Arvid sufren muchas decepciones durante esta travesía, la mayoría se rompen en pedazos, pero creo que al final valió la pena, pues el logra persistir y convertirse en alguien, no importa si rico, famoso o feliz, el caso es seguir siendo, persistir, para completar el camino de la vida antes de que la muerte llegue.

El título hace referencia a una cantina donde se reúnen todos a comer, a beber, a divagar, a discutir, es un lugar único porque cuando están ahí dejan de pretender o dejar de presumir, son ellos hablando de lo que les importa.

Hubo un personaje en especial que captó mi atención que se llama Olle, un hombre callado, noble que va acompañado de un amigo que le lee libros, aunque no se los presta, Olle busca, busca, busca adaptarse al mundo, ser como los demás y encontrar el camino, pero uno puede percibir que Olle es diferente, no es capaz de hacer lo que los demás hacen y aparentar o soportar una vida común, es un personaje que inspira compasión, empatía, y dan ganas de que existiera un mundo alterno donde todos pudieran ser quien son, no tener que incrustarse en una rueda que gira y donde todos los que consiguen subirse siguen girando sin más.

Un libro que me ha tenido subyugada a su lectura, me ha hecho sentir muchas emociones, un libro de esos que probablemente volveré a leer en el futuro.

[Jonathan · Rating 3 out of 5]

samtidigt som den var ganska bra så tyckte jag inte om den

[Anne · Rating 1 out of 5]

jag kan iallafall säga att jag läst den nu

[Iulian · Rating 3 out of 5]

3,5

[Rudi · Rating 5 out of 5]

Ein erstaunlich modernes Werk voller Witz, Ironie und scharfer Gesellschaftskritik, in dessen Mittelpunkt einerseits Politiker, Unternehmer, Hochstapler, Betrüger, Kredithaie und andererseits Künstler, Musiker, Dichter und Schreiberlinge im Kampf um Aufmerksamkeit und gesellschaftliche Anerkennung stehen. Strindberg gelingt es, mit überraschenden Wendungen und einem rasanten, fast filmischen Erzählstil, ein farbiges Bild der schwedischen Gesellschaft der 1870er Jahre zu zeichnen.

[Ica]

Hur bra en Strindberg-bok än är så kommer inget väga upp för det faktum att han var ett sånt spectacular arse.

Men författaren aside så var detta ändå ingen bra bok. Alla karaktärer är plot devices för Strindbergs egotrippade spretiga samhällskritik. 90% är transportsträcka, tempot är kaos, handlingen är kaos och den skamlösa sexismen och antisemitismen är inte vibes.

Det närmaste jag kommit fotbollshuligan var när föreläsaren pratade om rivaliteten mellan Strindberg och Ibsen. Jag var redo att köpa merch! Jag hade en imaginär norsk flagga målad på båda kinder!

Om jag hör en enda till kvinna applådera Strindberg som relatable kommer jag gå och lägga mig i ett dike och gråta.

[Rebecka Häggström · Rating 1 out of 5]

Åh vad dålig! Snälla, vad tråkig. Varför så många utropstecken? Varför så många namn? Jag fick aldrig riktig kläm på Vilken av bröderna Falk som karaktärer talade om och det ligger väll lite på mig, jag har kanske inte tillräcklig läsförståelse för denna bok, men ÖH! Jag fattar inte dessa mossiga och självupptagna mäns jargonger. Så mycket konstigt. Jag kände bara ett så stort glapp mellan mig och dem, närmare bestämt 150år.
Ivartfall as boring roman.
Den som vill argumentera emot mig är varmt välkomen.

[Nazanin Taghizadieh نازنین تقی زادیه · Rating 4 out of 5]

خیلی جالب بود ترس همیشه از موقعیت های ناشناخته و مبهم میاد و کسایی که نمی تونن اینو درک کنن فلسفه های خاص برای خودشون می بافن
دلم می خواست این داستان رو برای همه خرافاتی ها بفرستمش و واقعیت پنهان پشت اعتقاداتشون رو بهشون نشون بدم
حیف که جهالت همیشه در همه عصرها و همه جای دنیا بوده ولی خوشبختانه کمتر شده

[Daniel Hagström · Rating 5 out of 5]

Underbar bok. En syrlig kritik av mycket. En bok som känns aktuell även idag. Jag har dragit mig länge från att läsa den, detta ångrar jag bittert och jag tror att jag kommer läsa om boken igen vid senare tillfälle.

[Agneta Lind · Rating 2 out of 5]

Röda rummet (1879) av August Strindberg

Jag ger upp, ett tag åtminstone. Efter en tredjedel orkar jag inte mer. Kanske har det att göra med att det är lite rörigt i mitt eget huvud just nu. Eller kanske passar inte boken mig.
Känner inget engagemang för berättelsen alls. Behöver en bok som fångar in mig. En bok jag inte vill släppa. Denna känns bara spretig och jag har oerhört svårt att koncentrera mig på handlingen.
Förlåt mig Arvid Falk, men du får vänta.

[Monika · Rating 2 out of 5]

Den luktade så äckligt och var jättetråkig. Hatar när böcker slutar på detta sätt, men skönt för hade inte haft den kapaciteten att fatta om det hade varit något invecklat heller.

[César Ojeda · Rating 5 out of 5]

Todas las noches, en el Grand Splendid de Santa Fe, Enid y yo asistimos a los
estrenos cinematográficos. Ni borrascas ni noches de hielo nos han impedido
introducirnos, a las diez en punto, en la tibia penumbra del teatro. Allí, desde uno u
otro palco, seguimos las historias del film con un mutismo y un interés tales, que
podrían llamar sobre nosotros la atención, de ser otras las circunstancias en que
actuamos.
Desde uno u otro palco, he dicho; pues su ubicación nos es indiferente. Y aunque la
misma localidad llegue a faltarnos alguna noche, por estar el Splendid en pleno, nos
instalamos, mudos y atentos siempre a la representación, en un palco cualquiera ya
ocupado. No estorbamos, creo; o, por lo menos, de un modo sensible. Desde el
fondo del palco, o entre la chica del antepecho y el novio adherido a su nuca, Enid
y yo, aparte del mundo que nos rodea, somos todo ojos hacia la pantalla. Y si en
verdad alguno, con escalofríos de inquietud cuyo origen no alcanza a comprender,
vuelve a veces la cabeza para ver lo que no puede, o siente un soplo helado que no
se explica en la cálida atmósfera, nuestra presencia de intrusos no es nunca notada;
pues preciso es advertir ahora que Enid y yo estamos muertos.

Esta es, hasta ahora, mi historia favorita de fantasmas.