вдъхновяващи Quotes

“(...) в традиционното българско средно образование ученикът е задължен да назубря факти, а не да научава практики; той е нагаждан по-скоро да следва уморено, отколкото да създава и води вдъхновено; на децата не се дава пространство за крилата им, а се изрязват по шаблон още в първия учебен ден; учителите рядко търсят мнението им, а им пълнят главите с мнението на „авторитети“ по тези въпроси; не ги учат как да мислят, а какво да мислят. Всичко това рано или късно създава, най-общо казано, два типа ученици: послушници, които нямат способност да се опълчат, знаят твърде много, но не могат почти нищо, и бунтари без кауза, които скачат срещу градски контрольори, но не срещу статуквото. Онези, които едновременно се бунтуват и притежават солидно знание зад действията си, са дело на самообразованието и опита след училище.

(...) опираме до следващия фактор - медиите. Те са тези, които оформят публичния образ на ученика и студента. (...) На преден план изниква следното противоречие – преди се е пропагандирал образът на идеалния младеж бригадир, член на партията, и едновременно с това били критикувани лошите прояви, като използване на жаргон и самотата, а сега, когато би следвало хоризонтът да е отворен, медийният фронт използва само един образ – отрицателния. За младите се говори, че са пияници, развратници, че харчат парите на мама и на татко по дискотеки, че се бият до смърт, че нямат мечти, че са мързеливи. (...) Често ученикът не вярва, че може да бъде друг освен този, проповядван му от новинарските емисии и интернет и който се привижда на уморените родители, навъсените съседи или преднамерените учители. Новодошлият от провинцията студент пък си мисли, че е дошъл в място за оргии, но не и за учене. Той няма да потърси библиотеката, която работи до полунощ, защото не знае дори, че съществува, но ще отиде на партита с евтин алкохол, фъстъци и ориенталски ритми.

Ето защо, когато се появиха Ранобудните студенти и окупирахме зали из цялата страна, една от първите реакции беше: „Наистина ли?!“. По-нататък, именно заради върлуващите стереотипи и образи на младото поколение, медиите търсеха сензации с употреба на алкохол, сексуални оргии и какво ли не. Определени медийни групировки и повлияни от тях хора не дадоха шанс на Ранобудните студенти. Не повярваха, че на портата имаше дрегер за идващите, че охраната обикаляше вечер по чорапи дали някой нарушава общите правила. Вътре властваше духът на аскета, не на хедониста. Ние извършихме културно преобръщане към повече отговорности и независимост, а не бунт на развратните нрави.

Окупацията създаде възможност за нов лик сред информационния поток. Образът на младите, които се борят с несправедливостите и се наричат ранобудни, искат повече морал, по-малко корупция, повече смелост у хората и по-добро бъдеще в страната си, а не извън нея. Този образ не може да постигне бърза печалба за никого (...), но е благодатен за обществата, мислещи няколко години напред.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Болката е лупа за важните неща.”
― Миа Сердарева, Светлоглед

“(...) Разбра, че преди Атлантида е трябвало да съществува поне още една цивилизация, от която нищо не е останало, защото не са останали оръдия на труда. Защото Атлантида е била създадена от хомо сапиенс, човек разумен, тя е имала дворци, кораби, храмове, крепостни стени, които без оръдия на труда и без технология не може да се построят. Значи, тя е била построена от разумния човек, който днес вече е забравил своя произход и си мисли, че мозъкът на кроманьонеца, хомо сапиенс, е могъл изведнъж да възникне от безмозъчните му прадеди. Значи, разумът, съвременният, ще се е зародил единствено преди Атлантида и ще се е зародил само ако човекът е разполагал с оръдия на труда; но тези оръдия на труда не са запазени. И Сапожников си помисли – а задължително ли е тези оръдия на труда да бъдат изкуствени? Паметта на хората още от историческо време е запазила названието на робите „говорящи оръдия“. Но роби е имало, когато вече е имало богатство. Какви живи оръдия е можело да има преди богатството? Възможният отговор е само един – това ще са били животни, но не пленени, а свободни и опитомени. Това ще са били животни, с които човекът е имал общ „език“, общо средство за комуникация. Та нали и сега кучето и конят, камилата и волът, слонът и ламата са живи оръдия на производството, които не са били изместени нито на времето си от робите, нито днес от машините. Значи, съществувала е, съществувала е онази изчезнала, предтехнологична цивилизация, която не ни е оставила обикновените оръдия на труда, защото те не са ѝ трябвали, защото е съществувал някакъв общ „език“ между някакви животни и хората и между самите хора – единен, общ език. И си спомни в колко митове се говори за герои, които разбирали езика на птиците и животните. И, значи, преди членоразделната реч, която е потрябвала за технологията, защото на животните, доставящи храна за себе си и за хората, технология не е била нужна, защото технологията се състои изцяло от термини – преди това е трябвало да съществува реч нечленоразделна, но разбираема за тези, на които е била нужна. И си спомни езика на свиренето с уста, тоест езика на вече загиналите гуанчи, който се е наричал „силбо гомера“. И до днес се открива език на свиренето в планините на Тибет и Турция. Тогава Сапожников си спомни за делфините, които си разменят звуци, подобни на свиркане, и продължават да се опитват чрез тях да влязат във връзка с човека, и продължават да се проявяват като негови приятели, понякога гонят рибата към мрежите му. И си спомни мита за Посейдон, който се носи по море с колесница, теглена от делфини.
(...)
– Знаеш ли какво си мисля, Сапожников... нещата не са толкова страшни и ние с тебе не сме чак толкова нищожни – каза Аркадий Максимович. – Ако се установи, че човекът трябва да влезе в симбиоза с делфините и с кучетата... всичко останало ще се нареди. Тогава не ни плашат никакви прахосмукачки, дори такива, които ще могат да пишат книги. Горе главата, Сапожников...
Петелът изкукурига. Значи, скоро щеше да се съмне.
– Буди ни той, буди ни хиляди години – каза Сапожников. – А ние все не щем да се събудим. Добре, нека започнем от нещо малко. Да се опитаме да разберем, какво иска да ни каже?
– То е ясно. Ставайте, пънове. Време е да мислите!
– Да опитаме ли?
Те подадоха глави през прозореца и силно изкукуригаха.
Кучетата от целия блок се разлаяха.
Двамата се дръпнаха обратно.
– Срамота... дори кучетата не ни разбраха... Не сме достатъчно просветени, пък и акцента сме загубили – каза Сапожников. – Отвикнали сме за изминалите хиляди години. Съвсем сме оглупели. Нищо, ще трябва да си отспим. Работата няма да стане просто с кондак... Откъде накъде ще ни повярват? Ние през всичкото време за тях сме били убийци. Дето дори хората не са жалили... Пък утре, живот и здраве, ще започнем полека-лека... Със скоростта на трева и с ритъма на сърцето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Натрупаният опит се събира във фокуса на сегашната фаза на цивилизацията - връх на всички култури. Богатството на този фокус, височината на този връх откриват възможност да се огледат вечните въпроси така, както никога досега. При едно условие - онзи, който се изкачи на този връх, трябва да оттегли упованието си от изкуствените му опори и да се довери както самата Земя на вечните принципи. Тогава чак започва свободното пътуване около слънцето на истината.”
― Danail Hristov, The Natural Science and Biology at the Threshold of the 21st Century

“Може да ви кажат, че Дядо Коледа не съществува, че е плод на фантазии, но вие знайте, че дори да няма възможност да дойде до вашия дом, той е, който убеждава възрастните, че Коледа е най-доброто време да ви направят подарък. Той е, който напомня на хората да си простят един на друг и да се обичат.”
― Алис Норсен

“„Небето е моят баща, земята - моя майка,
и макар да съм малко и незначително същество,
аз намирам моето място сред тях.
Това, което изпълва Вселената,
аз чувствам като мое тяло,
това, което движи Вселената - като моя природа.
Всички хора са мои братя и сестри
и всички неща - мои спътници.”
― Джан Дзай

“Дори онези, които бяха против окупацията, намираха у мен човек, с когото могат да си поговорят. Помня, че студенти по право бяха дошли при нас с думите „Не сте прави!“, а си тръгнаха с: „Говори по-често пред медиите!“. Подобни случаи ме накараха да осмисля поведението си вътре. И вместо да се захласна и да развия диктаторски маниер, станах по-внимателен. Знаех, че нося повече отговорност за думите си, отколкото преди. Знаех, че това, което кажех, можеше да преобърне общото мнение на събранието и да го насочи в друга посока. Това ме накара да смятам за по-правилно първо да изслушвам, а после да говоря. И когато се изкажа, да бъде чрез синтез от чутото досега, отколкото да налагам моето виждане. Исках да спомагам за достигането на обща позиция, а не да налагам моята на другите. Не желаех да се превръщам в диктатор на мнение, нито пък в манипулатор. За мен това беше разликата между шеф и лидер. Първият налага своите виждания, а вторият се опитва да разбере другите. Когато съм заставал с твърди позиции, било е в моментите на крайни различия и спорове. Всъщност когато съм се страхувал, че сами ще развалим всичко заради инат и липса на толерантност към чуждото мнение. Това бе и най-използваният от мен мотив – да не допускаме, че само собствените мисли са валидни и истинни, а да се вслушваме един в друг и да търсим онова, което ни обединява, а не, което ни разделя.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Не бяхме изминали и сто метра, когато студенти привикаха за помощ откъм кръстовището пред Народна библиотека. Когато стигнахме, видяхме срещу нас бял автобус, пълен с полиция. Хванахме каквото има по улицата – павета, бетонни конструкции, боклукчийски кофи, та дори саксии от близките кафенета. После се струпахме зад тях и стиснахме зъби в очакване на сблъсъка.

Като носорози тръгнаха срещу нас в атака конвой полицаи. Заудряха ни с рамена и ръце. Ние не помръдвахме. Удариха пак. Не помръднахме. Удариха пак. „Защо ги пазите тези престъпници? Защо?!“ – не се уморявахме да питаме. Удариха пак. „Ние се борим за бъдещето на страната си! Не сме срещу вас!“ Удариха пак. „Нека се борим заедно срещу онези там!“ Удариха пак. Не помръднахме. Един заговори: „И аз съм недоволен. Искам детето ми да живее в друга държава.“ „Защо не протестирате?“ – попитахме. Удариха пак. „Какво ще се получи? Какво? Ще дойдат пак същите!“ – продължи полицаят. Не помръдвахме. Не си чувствахме ръцете. Толкова ги бяхме стиснали един в друг.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината“, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия“. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. (...) Всеки имаше право да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, без значение дали е съгласен или не.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“За разлика от политическия [не]успех, окупацията постигна много в културата ни. Поколенията оттук насетне биха могли да бъдат по-автономни и революционно настроени. Рядко биха се излъгали от думите на политиците. Биха се организирали много по-лесно, защото окупацията бе пример (...), който доказва, че дори една малка група хора може да обърка сценария на олигархията, да привлече обществената подкрепа и да създаде своя независима територия. (...) Стотици хиляди българи [през 2013 г.] (...) задаваха въпроси и търсеха отговори заедно. Оставиха настрана временните наслади, за сметка на жертвата за общото благо. (...) Много от тях преди това преди това страдаха, защото се чувстваха самотни в борбата си срещу отвратителното, а сега най-сетне намериха своите съмишленици. (...)

След преживяното осъзнавам, нужни са ни институции и правила, които повече вдъхновяват доброто у нас (...) имам предвид – да отглеждаме бъдещите поколения с любов и да ги научим на отговорност, самостоятелност и солидарност. Преди всичко друго светът има нужда от просвещение и просвещенци, от по-устойчива промяна в училището. В образователните институции да се започне със смяна на модела и учебния материал. Децата ни ще порастват с дни, ако участват в часове по гражданско образование, ако дебатират повече помежду си, ако бъдат поставени в среда, която мотивира взаимното достигане до успеха. (...) активистите повече от всеки друг се нуждаят от опознаване на страната и изслушване на гласовете от селата, от пенсионерските клубове, от цеховете, от крайните квартали. Обществото ни се нуждае от разговори очи в очи, от действително съжителство, от солидарност. Убеден съм – ако настоящите естествени лидери влезнат в училищните стаи, ако хвърлят сили в просперитет за мнозинството, след време ще имаме насреща армия от революционери, носители на просвещенски ценности, иноватори в своите области и морални политици. Те просто ще преобърнат страната.

Окупацията бе само началото.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Защото моментите, в които не си се възползвал от нечия слабост, са моментите, в които си показал сила.”
― Симеон Колев, Наръчник за употреба и експлоатация на мъжа

“Как не забелязах по-рано колко сме несъвместими? Допускам, че останах безучастна, защото твоята набожност наглед непротиворечиво съществуваше редом до светското ти поведение. Затова не се плашех, че ставаш посред нощ да се молиш или че пиеш от чаша, която държиш само с дясната си ръка. Когато те попитах, чудейки се какво общо има с Бог това незначителн действие, ти ми бясни, че е въпрос на осъзнато усещане. Благодарение на такива дребни жестове човек си спомнял Бога и се чувствал по- близо до него, дори в най- обикновените житейски мигове.
Твърдеше, че Бог не бива да се призовава само в празнични или трудни момент. Че той винаги е там и чака да ни подкрепи.”
― Прия Базил, The Obscure Logic of the Heart