припомнящи Quotes

“При вида на бушуващата екологична катастрофа в океана той си припомняше многото други подобни катастрофи, променяли облика на живота върху планетата. Наистина, без да го затрият (твърде жилав беше той), но затова пък – да го подменят основно. В ущърб на едни, в полза на други.
И все пак като че ли истинските катастрофи започват с чове­ка. И първата от тях – може би, когато неандерталците или кроманьонците, или всички заедно, са унищожили мамутите, косматите носорози, пещерните мечки, гигантските елени.
После – когато скотовъдът се заел да опожарява горите за пасища, а земеделецът след него да изорава пасищата му. Тъй, както е възникнала Сахара и до днес продължава да настъпва на юг, понеже на север вече няма къде да настъпва. Защото едно от последните ѝ препятствия нататък е отстранил „премъдрият“ цар Соломон, който за строежа на храма си изсякъл ливанския кедър. Същата участ, там пък благодарение на козите, сполетяла малко след това и Гърция, Италия, Сицилия, Испания. И колко още други, напълно подготвени за пустини! Великият цар Кир, понеже конят му се удавил в река Диала, заповядал да я бият с камшици, а сетне да я пресушат с триста и шестдесет канала. Последицата, няма съмнение – отново пустиня. Преди два века Байрон казал: „Човешкият път е белязан с разрушение, но властта му стига само до брега“. Уви! Тогава, по онова време – може би. Днес за беда на цялата планета, та и за собствена негова беда, разрушителната мощ на човека прекрачи бреговата линия. Навлезе и в морето. И то с не по-малка стръв. Опитва се да го превърне в помийна яма за отпадъ­ците си, като преди това бърза да опустоши живото му богатство. Пак по негова вина и океанът ще стане пустиня.
(...)
Колко ли души на Земята знаят какво значи екология – науката за взаимоотношенията между организмите и околната сре­да, колко ли са чували за екологичната пирамида? За Триединството на природата, като Триединството на бога в евангелието: растения – растителноядни животни – хищници. И отново... И от­ново...
Хиляда тона трева ще изхранят тридесет милиона скакалци. Те са достатъчни за деветдесет хиляди жаби, с които могат да се заситят триста пъстърви – точно за един човек годишно.
Този пример трябва да бъде изучаван още в началните класо­ве. Най-отдолу на пирамидата – растенията, на по-горното ѝ стъпало – животните вегетарианци, най-отгоре – хищниците. При прехода от едно стъпало на друго по тая пирамида се губят де­ветдесет процента от енергията.
Ако вместо тези триста пъстърви готвим жаби, ще изхраним десетки хора; ако ги заменим със скакалци – стотици. А ако ядем растения – хиляди хора. Така някак си вегетарианството се оказва екологично обосновано (...)”
― Петър Бобев, Зъбатите демони

“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– Извинете, като че ли говоря малко безредно. То е, защото се вълнувам. Но и вие сте лекар, ще ме разберете и така. И сега има толкова опити, толкова методи за борба с тия зловещи образувания. Не само хирургичните. Да речем, хипертермията – лечение­то с висока температура на тялото. При 40° С за десет дни всички ракови клетки загиват. Описани са случаи за изчезване на тумор след тежки пристъпи на малария. От морските краставици – холотуриите, произвеждаме и ние холотурин, а от морския червей бонелия – бонелин. Други правим от миди, морски таралежи и звезди. Но във всички случаи крайната победа ще се определи от засиления имуни­тет. Злокачествени клетки се образуват и у младите организми, обаче имунната система веднага ги унищожава. Всеки момент в човешкото тяло пъплят десетина милиона мутантни клетки, вероятни бъдещи огнища на рак, ала невидимата стража ги обезврежда. В повечето случаи тя ги потиска и у възрастните хора. При аутопсии на стар­ци, починали от други причини, са откривани загаснали туморни огнища. Наистина днес е малко по-зле. Имунният ни механизъм е отслабнал от „безработицата“ си. Хигиената и всевъзможните лекарства не му позволяват да се развие напълно. При това е и объркан от множеството антигени в замърсената околна среда.”
― Петър Бобев, Зъбатите демони

“„Часът на Бика“ се появи като отговор на разпространилата се в нашата (да не говорим за чуждестранната) научна фантастика тенденция да се разглежда бъдещето в мрачните тонове на задаващи се катастрофи, беди и предимно неприятни изненади. Подобни произведения, получили определението „романи предупреждения“ или „антиутопии“, дори биха били необходими, ако успоредно с картините на различни бедствия показваха и пътищата за тяхното предотвратяване или в краен случай – за изход от ужасните капани, които очакват човечеството в бъдеще.

За обратния полюс на антиутопиите може да се приемат значителният брой научнофантастични произведения, където щастливото комунистическо бъдеще е постигнато някак от само себе си, а хората от епохата на световния комунизъм страдат едва ли не от по-лоши недостатъци, отколкото ние, несъвършените им предшественици. Тези неуравновесени, грубиянски, приказливи, отличаващи се с плосък хумор герои от бъдещето приличат повече на недоучили се и лошо възпитани лентяи от нашата съвременност.”
― Ivan Yefremov

“Стражникът се засилва насреща ми с грацията на надийски тъпир – но далеч не така дружелюбен.
Благоразумно отстъпвам на тротоара. Покрай нас профучава поредната бронирана карета, отвеждаща в безопасност кръволоците, подвизаващи се като наши управници.
Едно двайсетинагодишно момче изскача напред, размахвайки два пръста в привет – по един на всяка ръка. Стражникът с ръмжене се устремява към него:
– Изчезни от платното! Аз на тебе колко пъти ти казах, бе!
Момчето се хвърля назад, към двама свои приятели. Едното момиче запечатва сцената с минилтир, най-нов модел. Аз включвам моята джвъчка – тя е от по-простите, улавя само гласа – размахвам я свойски и доближавам стражника.
Междувременно са дояздили още трима – мъже-планини. Единият само струва колкото всичките нас (на тегло).
– Какво си мислиш ти, бе? – върлува първият. – Че няма да сляза и да те сгащя ли? Пишлеме с пишлеме!
– Извинявайте – обаждам се аз, – бихте ли се представили? Име и фамилия са достатъчни.
Към мен се приближава друг юначина.
– Изключи го – сочи към джвъчката. – Иначе ще го вземем. И се дръпни от платното. Пречиш ни.
Отстъпвам върху бордюра, на самия ръб на закона.
– Вие сте тук да си вършите работата, разбирам ви. Аз ви преча. Но разберете и мен: аз също съм тук да си върша работата – като поданик на тая държава, който има намерение да продължи да живее в нея. А те – кимам към поредната профучаваща карета – пречат на мене. Вършете си работата – обръщам се пак към стражника, – аз ще си върша моята.
Пет минути по-късно се събираме достатъчно хора, за да направим жива верига напреки платното.”
― Kalin M. Nenov, Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Щастието постигаш или сам, или ти го подаряват. Но причината за него лежи извън тебе. А блаженството е вътре в тебе. То е празник, който е винаги с теб, но трябва да го откриеш. Тогава ти плаваш като риба, усещаш го целият и нищо не преследваш. И чувстваш трепета на сливането със света и бавното освобождаване на душата ти от затлачването ѝ с онова, което е чуждо на природата ти. Когато си щастлив, някаква верига те свързва с онова, което те е направило щастлив, и страдаш, щом тя се скъса. А блаженството е нещо, което те свързва към света с хиляди нишки, и докато е здрава поне една от тях, ти можеш да изпитваш блаженство. Целият. А не само онази част от теб, която чрез тази нишка те свързва със света. От известните днес механизми то прилича най-вече на холографията, където във всяка точка на картината е изобразена цялата картина.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– Знаете ли каква е разликата между животните и човека? Единствената. Не разумът, не речта. Само това, че животните не са в състояние да нарушат природното равновесие. Като човека. Като вас и мен. Все за тия неща си мисля напоследък. Не е ли чо­векът за цялостната природа онова, което е ракът за организма?
– Оставете тези проблеми! Говорим за препарата.
– Точно за него! Защото именно той причини цялата катастрофа. Спомняте ли си какво казва Шилер: „Природата е винаги съ­вършена, ако за беда в нея не е стъпил човекът“. А Гьоте въз­кликва: „Природата е винаги права!“. Прави ли сме ние тогава да нарушаваме реда ѝ?
Милионерът опря юмруци в масата.
– Прав съм аз! Не ме интересува нищо извън мен! Светът съществува, докато съществувам аз, субектът, който го възприема. Изчезна ли аз, няма какво да възприемам. Значи и светът е изчезнал...
– Философия на най-елементарния егоизъм! – изпусна се да изрече мислите си Дюрер. Но не спря. Беше започнал. – Философия на канибала: „Какво е добро? Да те изям аз. Какво е зло? Да ме изядеш ти!“.
Маккреди се владееше добре.
– Както изглежда, вие сте алтруист. Както изглежда, за мен, за цялото човечество извлякохте сквалотимузина – не за Силвия, което ще рече, за вас...
– Укорът ви е напълно основателен. И аз го приемам. Но същността не се променя. Алтруизмът не е мое изобретение, нито на религиите, нито на моралистите. Той е изобретение на самата природа, един от лостовете на еволюцията. Само такова животинско стадо оцелява, в което членовете му са годни на саможертва, за да оцелее стадото.
– Кой твърди това?
– Науката.
– Науката чрез устата на своите жреци. А помните ли един куриоз? За Аристотел, който твърдял, че мухата има осем крака? Аристотел, който до немного отдавна е бил неин главен жрец. Чийто авторитет не е оспорван хилядолетия...
Дюрер се изправи.
– Въпреки вашата ирония вие разчитате пак на тая наука, за да живеете.”
― Петър Бобев, Зъбатите демони

“Всяка литературна творба е крайна и това е непримиримото противоречие между литературата и историята. В историята няма нито една, нито една крайна, прекъсната каузална верига. При нея причинно-следствеността не е количество, а всеобщо качество. Всяко следствие е и причина и в този смисъл нашето времево мислене е осакатено, доколкото в битийното мислене всяка секунда е пространствено безкрайна, доколкото всяка секунда е безкрайно натъпкана с едновременни исторически случвания. Събитията не се натрупват, не се полепват по времевата ос на годините, както мускулите се закрепват върху костите. Тялото на историята е като на есетровите риби и на ракообразните — скелетът е външен, годините и датите са отвън, а вътре са несвършващите, безначални плетеници на причинно-следствените вериги. Литературата може само да ги уподобява, инсценирайки безкрайности. Покварата и на историческата наука, и на историческата тема в литературата е в избирателното отношение към безкрайната маса на миналото. Историческата извадка не би трябвало да има строен пирамидален характер с шлайфани стени. За да бъде поне привидно автентична, извадката трябва да носи идеята за аморфност, да наподобява безформен минерален отломък от природонаучните музеи.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Той е малко над три години и ме наблюдава със съдбовно любопитство. Ако намеря биберона му – ще спи, ако не го намеря – няма. Той предпочита да не го намеря. На кое дете му се спи следобед, само че моята задачка е да го приспя. И тъй като той заспива само с биберон, аз нервно отварям всички чекмеджета, местя за пореден път всички възглавнички, надничам в кутии и чаши, няма го. Не може да се изпари, все е някъде, но къде? Това го казвам с толкова отчаян глас, че той преминава на моя страна. Казва: „Виж в Гугъл“. Отначало не разбирам – къде? Той ме води до компютъра, отваря Google и казва, че ето тук се търси всичко.
Той се казва Нико и ми е внук. След две години, когато го карам да спи следобед, ще ми казва: „Бабо, в сърцето ми има десет живота и на нито един не му се спи“, но на три години и няколко месеца се надява да не намеря биберона. Не го намерих и в Гугъл. Тъй и тъй съм пред компютъра, я да си проверя пощата. Пиша паролата. „Няма да стане“, казва Нико. Поглеждам го въпросително. „Пишеш на блъгарски“, казва. Още не може да казва „български“, но разпознава рисунъка на буквите.”
― Веселина Седларова, Преплетени линии. 20 истории от миналото за бъдещето

“Точно този модел преповтаря и Апостола, комуто принадлежи фразата „Времето е в нас и ние сме във времето“. Тя е цитирана многократно, изписана е върху огромен паметник в сърцето на столицата и на държавата ни, но, подобно на Исусовите притчи, живее в нас повече с поетичността, отколкото с дълбочината си. Левски гледа на човека, на „нас“, като на не-време, като на субстанция, изправена срещу времето, и в същия момент в най-пряко взаимоотношение с него, защото „то нас обръща и ние го обръщаме“. Но какво е не-времето, кой е отричащият корелат на времето? Вечността! Не-времето е Вечност, а Не-вечността — това е времето. Вечността побира, помества в себе си времето, а то пък ѝ дава реален израз. Поне така ги схваща религиозната философска мисъл. В тукашния живот ние пропускаме през себе си времето, чрез нас вечността се превръща във време. В отвъдния — времето се превръща в своето отрицание, във Вечност. Сегашният ни живот, земният, е във времето, в историята, а отвъдният, метаисторическият е във вечността. В такъв смисъл няма да е пресилено да се каже, че в откровението на Апостола е закодирана същата стара национална концепция за човека като обиталище на Временния и на Вечния живот, за човека като поданик на Земното и Небесното царство. Концепция, която иде от Паисий и отпреди него.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“(...) Разбра, че преди Атлантида е трябвало да съществува поне още една цивилизация, от която нищо не е останало, защото не са останали оръдия на труда. Защото Атлантида е била създадена от хомо сапиенс, човек разумен, тя е имала дворци, кораби, храмове, крепостни стени, които без оръдия на труда и без технология не може да се построят. Значи, тя е била построена от разумния човек, който днес вече е забравил своя произход и си мисли, че мозъкът на кроманьонеца, хомо сапиенс, е могъл изведнъж да възникне от безмозъчните му прадеди. Значи, разумът, съвременният, ще се е зародил единствено преди Атлантида и ще се е зародил само ако човекът е разполагал с оръдия на труда; но тези оръдия на труда не са запазени. И Сапожников си помисли – а задължително ли е тези оръдия на труда да бъдат изкуствени? Паметта на хората още от историческо време е запазила названието на робите „говорящи оръдия“. Но роби е имало, когато вече е имало богатство. Какви живи оръдия е можело да има преди богатството? Възможният отговор е само един – това ще са били животни, но не пленени, а свободни и опитомени. Това ще са били животни, с които човекът е имал общ „език“, общо средство за комуникация. Та нали и сега кучето и конят, камилата и волът, слонът и ламата са живи оръдия на производството, които не са били изместени нито на времето си от робите, нито днес от машините. Значи, съществувала е, съществувала е онази изчезнала, предтехнологична цивилизация, която не ни е оставила обикновените оръдия на труда, защото те не са ѝ трябвали, защото е съществувал някакъв общ „език“ между някакви животни и хората и между самите хора – единен, общ език. И си спомни в колко митове се говори за герои, които разбирали езика на птиците и животните. И, значи, преди членоразделната реч, която е потрябвала за технологията, защото на животните, доставящи храна за себе си и за хората, технология не е била нужна, защото технологията се състои изцяло от термини – преди това е трябвало да съществува реч нечленоразделна, но разбираема за тези, на които е била нужна. И си спомни езика на свиренето с уста, тоест езика на вече загиналите гуанчи, който се е наричал „силбо гомера“. И до днес се открива език на свиренето в планините на Тибет и Турция. Тогава Сапожников си спомни за делфините, които си разменят звуци, подобни на свиркане, и продължават да се опитват чрез тях да влязат във връзка с човека, и продължават да се проявяват като негови приятели, понякога гонят рибата към мрежите му. И си спомни мита за Посейдон, който се носи по море с колесница, теглена от делфини.
(...)
– Знаеш ли какво си мисля, Сапожников... нещата не са толкова страшни и ние с тебе не сме чак толкова нищожни – каза Аркадий Максимович. – Ако се установи, че човекът трябва да влезе в симбиоза с делфините и с кучетата... всичко останало ще се нареди. Тогава не ни плашат никакви прахосмукачки, дори такива, които ще могат да пишат книги. Горе главата, Сапожников...
Петелът изкукурига. Значи, скоро щеше да се съмне.
– Буди ни той, буди ни хиляди години – каза Сапожников. – А ние все не щем да се събудим. Добре, нека започнем от нещо малко. Да се опитаме да разберем, какво иска да ни каже?
– То е ясно. Ставайте, пънове. Време е да мислите!
– Да опитаме ли?
Те подадоха глави през прозореца и силно изкукуригаха.
Кучетата от целия блок се разлаяха.
Двамата се дръпнаха обратно.
– Срамота... дори кучетата не ни разбраха... Не сме достатъчно просветени, пък и акцента сме загубили – каза Сапожников. – Отвикнали сме за изминалите хиляди години. Съвсем сме оглупели. Нищо, ще трябва да си отспим. Работата няма да стане просто с кондак... Откъде накъде ще ни повярват? Ние през всичкото време за тях сме били убийци. Дето дори хората не са жалили... Пък утре, живот и здраве, ще започнем полека-лека... Със скоростта на трева и с ритъма на сърцето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“През шейсетте години българската литература прави важно откритие. Наместо героят на петдесетте, който през цялата творба носи идеята на яките си мишци, писателите предлагат на внимателно очакващия читател образа на неординерния и непредсказуем Търсач. Търсача на идеи. От естетическа, пък и от социалнополитическа гледна точка това се оказа непоправимо. Самото време започва да става недоверчиво — героите заразяват читателя със съмнения.
През това десетилетие жанрът на романа взема много важно географско решение — екстрадира героя си на острова на Историята. На заточение, но свободен. Тук той реализира две изключителни възможности. На първо място генерира, произвежда памет — нещо твърде невъзпитано през петдесетте години. На второ — дръзко и безнаказано разхожда горещите си съвременни идеи из иначе безобидните мъртви експонати на историческата тема. И още — художественото заиграване с историческата истина актуализира проблема за Истината изобщо, за нейната релативност, относителност, недоказуемост. Върху тая благородна пясъчна несигурност се издигат словесните крепости на „Летопис на смутното време“, „Цената на златото“, „Време разделно“, „Антихрист“.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Две правила бих дал за възпитанието: не само сами да живеем добре, но и да работим над себе си, да се усъвършенстваме постоянно и нищо от своя живот да не скриваме от децата. По-добре е децата да знаят за слабите страни на своите родители, отколкото да чувстват, че техните родители имат скрит и явен за тях живот. Всички трудности при възпитанието произлизат от това, че родителите, като не само не се освобождават от своите недостатъци, но даже не ги признават за недостатъци, оправдавайки ги в себе си, искат да не виждат тези недостатъци в децата си.”
― Leo Tolstoy

“Не бяхме изминали и сто метра, когато студенти привикаха за помощ откъм кръстовището пред Народна библиотека. Когато стигнахме, видяхме срещу нас бял автобус, пълен с полиция. Хванахме каквото има по улицата – павета, бетонни конструкции, боклукчийски кофи, та дори саксии от близките кафенета. После се струпахме зад тях и стиснахме зъби в очакване на сблъсъка.

Като носорози тръгнаха срещу нас в атака конвой полицаи. Заудряха ни с рамена и ръце. Ние не помръдвахме. Удариха пак. Не помръднахме. Удариха пак. „Защо ги пазите тези престъпници? Защо?!“ – не се уморявахме да питаме. Удариха пак. „Ние се борим за бъдещето на страната си! Не сме срещу вас!“ Удариха пак. „Нека се борим заедно срещу онези там!“ Удариха пак. Не помръднахме. Един заговори: „И аз съм недоволен. Искам детето ми да живее в друга държава.“ „Защо не протестирате?“ – попитахме. Удариха пак. „Какво ще се получи? Какво? Ще дойдат пак същите!“ – продължи полицаят. Не помръдвахме. Не си чувствахме ръцете. Толкова ги бяхме стиснали един в друг.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината“, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия“. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. (...) Всеки имаше право да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, без значение дали е съгласен или не.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“При тръгването си назад в историята Емилиян Станев приготвя много багаж. Декорацията е лека, реквизитът на романите изобщо не е пищен, редуциран е до разголена модерна условност. Писателят е съсредоточен върху персонажите и върху мисълта им. Това са романи от състояния, най-важното от които е състоянието на вярата. Не само на институционалната. Много повече на личната. И не само на персонажите, но и на автора. Ето тук е основният проблем на Емилиян Станев, тук е единственият недостатъчно осигурен ресурс. Никой от персонажите в романите не може да мисли Бога извън Дявола. С изключение на няколко ортодоксални щрихи около Евтимий и Теодосий в „Антихрист“ — тотален еретизъм. Не само в „Антихрист“. И не само у Емилиян Станев. Цялата ни литература гъмжи от богомили, от еретици, от езичници. В нея липсва изцяло другата главна линия в световната човешка мисъл, идваща от Августин, а именно, че злото няма своя собствена природа.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Появата на разделното и на разделеното време е най-сериозният удар върху монолитността на петдесетте. Тази монолитност, крепяща се на представата за абсолютното време, владее естетическите закони на социалистическия реализъм до шейсетте години по силата на идеологическия абсолютизъм. Героите на шейсетте „приватизират“, а донякъде и си реституират важни части от авторовия монопол върху времевото единство, върху темпоралната монолитност в литературата. Досегашните спорадични пробиви в тази монолитност не са нещо повече от формални накъсвания на сегашността от ретроспективни набези и футуристични мечтания като чисто механически размествания на времеви пластове. Шейсетте години позволяват на героя на влезе във владение на личното си време, да го отдели органически от историческия процес, да стане тъждествен с него, да го замести, да го персонализира до степен на присвояване и в крайна сметка да разруши представата за обективното единство на времето. Няма единно обективно време — това е една от основните идеи на Теорията. Това е и голямото послание на шейсетте към епохата на петдесетте години.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…”
― Николай Теллалов, Слънце недосегаемо